Днес на кадифеното диванче ще се говори за психическото здраве. Забелязали сте, че за мен то е изключително важно, защото без него справянето с ежедневните проблеми и пречки е почти невъзможно.

Този път на „гости“ ми е д-р п.н. Владимир Маринов. Младата му възраст не го спира от това да е един от малкото качествени професионалисти в сферата на психологията и психотерапията. Работи на български, английски и испански език със своите клиенти, а множестовто му професионални квалифакции допринасят за постигането на успех по пътя към психическото здраве.

Здравейте и благодаря, че успяхте да отделите време в натовареното си ежедневие за това интервю. Първият въпрос, с който ще започна, е може би най-често задаваният. Има ли причина, поради която избрахте тази професия?

Изборът на професия е важна и болезнена тема, която често срещам и в случаите, които водя. Професионалната ориентация в училищна възраст е слабо застъпена. Липсват консултанти, които да свържат гимназиалните постижения на учениците с бизнеса и живота извън класните стаи. Това е проблем, който трябва да се адресира.

Когато се зараждаха първите въпроси в главата ми, свързани с професионалното развитие, мислех за предметите, които ми доставят вътрешно чувство за удовлетворение. Безспорно това бяха литературата, философията и психологията. По-късно си дадох сметка, че работата с човешката психика често е по-ценна от грижите за тялото и така изкристализира професионалният ми път.

Малко са професионалистите от тази сфера, които са постигнали толкова много и са добили такъв богат опит с толкова разнообразни случаи. В какво се крие успехът, ако мога така да се изразя?

В постоянството. Заниманието с психология е продължителен процес, който има бавно начало и късна реализация. Отчасти това се дължи и на необходимостта от натрупване на житейски опит. От друга страна, липсва стройна система, в която да се включиш и да придобиеш опит и умения директно след университета. Налага се психологът сам да пробие път до истинската практика, а това отнема време.

Бихте ли обяснили на читателите какви са разликите между психиатър, психолог и психотерапевт? Смятам, че ще е много полезно, тъй като повечето хора са на мнение, че посещението при специалист означава, че са „луди“. Това ги спира от търсенето на помощ и често са оковани във веригата на депресията, тревожността и паническото разстройство докрая на живота си.

Психиатърът е лекар, завършил медицина и специализирал психиатрия. Подходът там е медицински и има за цел да постави диагноза и назначи лечение – медикаментозно.

Психологът, от своя страна, не е лекар. Психологът не предписва лекарства. Той е висшист, който има академични (теоретични) познания в сферата, но е откъснат от практиката по дефиниция. Тук се съдържа основно объркване с ролята му на психотерапевт.

Психотерапията е специализация по метод на работа, която има за цел интервенция без лекарства. Това се случва през когнитивните (мисловни) и емоционални процеси, които протичат в психиката (душата) на човека.

Психотерапевтичното обучение е отделна специализация извън университета – в т.нар. психотерапевтични общества/школи. Такава може да премине както психологът, така и психиатърът и е правилният път за работа и консултиране на случаи. Нещо, което завършилият психология или психиатрия по дефиниция не би следвало да извършват, без да са обучени.

Нека поговорим малко за психическото здраве на младите хора. Защо сме нещастни, защо никога не сме доволни от себе си и защо се стремим да сме перфектни в много неща? Кои са всъщност и най-често срещаните казуси, с които се сблъсквате в работата си? Аз лично не познавам млад човек, който да не е имал паник атаки и депресия. Има ли причина за това? Бих се радвала да чуя гледната Ви точка.

Както казва един от известните психолози Ерих Фром в книгата си „Изкуството да обичаш“, щастието и любовта са умения, а не идват по рождение. Изглежда тези важни уроци, свързани с намирането на щастие, се пропускат като разговори в по-ранна възраст, като се заменят с фалшиви идеали за успех и популярност. Това може да мине през идеи за постижения, които всъщност не са екзистенциално значими.

Що се отнася до честотата на случаите, с които работя – това безспорно са тревожно-депресивните. Изглежда чувството за безизходица, заседналост и усещането, че бягство от екзистенциалната криза у младите е невъзможна задача, усилват оплакванията.

Смятам, че рядко хората се ангажират с търсене на смисъл, нито пък изясняват тяхната ценностна система или Аз-концепция. Цялото това объркване дава повод за развитието на оплаквания от тревожно-депресивен характер.

Какъв съвет можете да дадете на човек с такъв проблем в едно изречение? На много от нас ни е омръзнало да чуваме „Стегни се.“ и „Не го мисли.“, очевидно това не е правилният подход.

Една от заблудите, по отношение на посещението при психолог, е очакването, че ще получите директен съвет. Психотерапевтичният процес има за цел да зададе правилните въпроси и да активира личния ресурс у човека да се себенадмогне. В този смисъл, подобни фрази, от рода „стегни се“, не работят. Те не дават ресурс или яснота какви умения или промени в мисленето са необходими, за да не се повтарят модели, които водят до крах.

Добрата практика показва, че търсенето на професионална помощ по пътя към намирането на вътрешния потенциал е смисленият подход.

Далеч от тази сериозна тема, споделете Ваша любима максима, която Ви води напред в трудни моменти.

Аз не съм от хората, които боравят особено с максими, но в трудни моменти си припомням убеждението, което стои в мен, че в лъжа и страх се живее трудно и се опитвам да стоя далеч от тези състояния. Важна за мен във времето е била мисълта, изписана на могилата на Казандзакис:

„Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо, свободен съм!“

Всички мои гости на кадифеното диванче ги питам за техен таен талант или умение. Нещо, което могат да правят, но никой срещу тях не го подозира. Притежавате ли такъв талант?

През годините съм опитвал много на брой странични занимания, които са ме провокирали и са ме карали да преоткривам себе си. Имам засилен интерес към чуждите езици – винаги ме мотивират и имам неспиращо желание да уча нови. Същевременно, едни от най-предизвикателните занимания, които съм опитвал последните години, са актьорското майсторство и латино танците. Не мисля, че талант е думата, която ме е довела до последните опити, но със сигурност самото предизвикателство ми е помогнало и ме е развило.